Час по любов

Пракаш Белвал

Любов: областта на човешката преценка и оценка. Център, който ни свързва с цялото съществуване, както и със себе си.

Сърцето е областта, в която ние приемаме светлина, която ние изпитваме със самия акт на живеене. Ние вдишваме и издишваме, това е акт на свързване. Всяко едно вдишване е свързано с издишване. Всяко едно издишване е свързано с вдишване. И между вдишването и издишването и както между издишването и вдишването стои една пауза. Свързващата пауза, тази, която ни прави едно с нас, едно със света, едно с вселената. Всички закони, които могат да се измислят, всички преценки, които могат да се дават – в техните корени стои една сила, която ги обединява. Каква е тази сила, която ни прави живи? Която ни прави такива, каквито сме в този момент. Това действие и отвъд действието. Всяка една интерпретация във всяко едно ниво се състои от нашето приемане на това. Някой път ние приемаме, някой път ние отхвърляме, но силата е една и съща. Силата да приемаш или отхвърляш е една и съща. Усилията, които полагаме, са едни и същи, но пораждането от това, че приемаме, ни прави едно с абсолютно всичко.
В йога този център се нарича „Сърдечна чакра”.

В нея един индивид с цялата си индивидуалност приема и съществуването на цялостното. Ние стоим като една холограма на цялата вселена. Всяка една клетка е холограма, свързваща с вселената, свързваща с вселенските закони, и тази сила, която свързва, е любов. Ние съществуваме както индивидуално, така и като едно цяло, защото без едното няма индивидуално. Без индивидуалното няма едно. Всъщност разделянето и съединяването са част от една и съща сила и това е силата на любовта. И в човешките взаимоотношения то се отнася едно към едно.

Любовта има две страни
Ти да станеш на някой или някого да стане на теб.
И свързвайки тези две страни, ти ставаш  заедно както един индивид, отделен, силен. Дихотомята на съзнанието, дихотомията на нашия ум изчезва, защото докато има дихотомия, тогава има преценка. Дихотомията е природата на нашия ум, но самият акт на любов ни отхвърля извън тази граница. Ти не можеш да преценяваш в самия акт, в самото влизане в това цялостното, защото някъде дълбоко ние сме едно с цялостното. Да, за повърхностното, ежедневно действие и оцеляване ние правим някакви действия и не са толкова свързани, не са толкова еднакви, не са толкова едно. Но на дълбоко ниво това всичко е едно. За пример: ние всички хора и животни на земята живеем по някакъв начин. И ние всички имаме различно движение. Някой върви в една посока, друг – към друга, а трети – към трета. Посоката, която ние сме преценявали за себе си. Посоката, която ние преценяваме, че е правилна за този момент. Като цяло обаче земята върви в една и съща посока за абсолютно всички хора и животни. Какво се случва на практика? Ние се движим с една и съща сила, това са кръвни клетки. Едните отиват към крайниците, а другите се връщат към центъра. И двете изпълняват една и съща функция. Функцията на живота и движението, което се поражда, изпълвайки  самата любов и което е свързване с абсолютно всичко.

Любов като човешко отношение

Може би това е най-силното усещане на човешкото съществуване. Може би това е най-голямата сила, която ни прави слаби и силни едновременно. Когато ние сме вътре в самата любов, ние сме вътре в самото изживяване. Ние сме толкова силни и толкова слаби, толкова крехки и толкова твърди и лекотата, която ние излъчваме, приемането, което ние имаме, е това приемане, което ни прави такива същества.
Ако чисто физиологично сравняваме хормоналния баланс в нашето тяло, който се получава при емоциите, любовта пак е най-силната емоция. Всички хора, каквото и да правим във външния свят като действие, е акт на получаване или даване на любов. Отдаването от своя страна се проявява като блестящо измерение отвъд измеренията. Когато няма умствени преценки, твоята физиология те води, твоите емоции те ограждат, нещо се случва с теб и ти страдаш. Страдаме заради собствените преценки.

В света има две сили
Любов и страх.
Любовта е силата, която ни съединява в едно, която ни разширява самия път пред нас.
Страхът е точно обратното. Той ни замъглява погледа.
Любовта, която ние вземаме за съветник, ни отваря нови варианти, нови хоризонти, нови възможности пред нас, защото ние започваме да измерваме собствените сили. Не от собствените преценки, а от това, което ние сме – дава ни една реална преценка. Това, което се случва вътре в нас, и това, което се случва извън нас, тоест разбирайки собствената вътрешна природа, сливайки се със собственото вътрешно съществуване, ние започваме да се отнасяме към целия свят както към себе си.
В света има много любовни истории. Цялата литература е базирана върху тази сила, която може да ни накара да пораждаме вътре в себе си свръхестественото.
В йога има една поговорка: „С каквото идентифицираш себе си, такъв ставаш”.
И нашите идентификации, когато са свързани с любов, когато ние се изпълваме, мислейки за себе си, за света, за хората около нас, с любов, тя ни разширява. Тя ни прави едно с абсолютно всичко, защото ние сме едно дори като физическа същност. И това отдаване не е, за да получиш нещо. Ти отдаваш заради самото отдаване от своята страна. Абсолютно всички източни бойни изкуства и техники за себереализация са базирани върху този принцип на отдаването.
Колкото повече отдаваш, толкова повече получаваш.
Тук няма сметка за получаване. Ти просто отдаваш, защото искаш да отдаваш. Ти просто го изразяваш, защото такъв е принципът. Не че принципът е определен от някого, а от твоето собствено съществуване. В този принцип ние сме вградени в корените на приемането.

Любов към Земята

Ние като живи организми, обитаваме планетата. Като материални същества живеем на Земята, а тя веднага ни приема такива, каквито сме. Ние правим много поразии на Земята, но тя все пак ни приема. Приема ни като нейните собствени деца, които стоят вътре в нея.
Тук акцентът не е въобще върху самообвиняването, а върху разбирането. Едно дълбоко разбиране към собствените действия и това, което ние причиняваме на самата планета, на самата екология, на природата.
Един много голям учител е казал: „Така както ние се отнасяме към природата, ако природата започне да се отнася към нас, къде ще е нашето място?”
Каквито и поражения да правим, каквито и бедствия да предизвикваме на съществата, тя продължава да ни храни със същата любов. Тя продължава да ни дава подслон със същата любов. Тя продължава по същия начин да реагира към нас без никакво очакване от нейна страна. Може би това е принципът на любов и приемане, даване.

Любов към себе си

Често пъти като казвам на хората: „Обичай себе си’’, реакцията е: „Това не е ли егоистично?”
Да, егоистично е, дотогава, докато  ние правим сравнения, дотогава, където ние отделяме. Но когато ние надрастваме тази граница, ние постъпваме в едно ниво, където себе си и всичкото става едно. Себе си и всичкото и между тях няма граница, може би заради това е цялата холограма. Информацията и енергията на всичко. Информацията и енергията на нищото. За егото най-голямата храна според мен е, че аз се грижа за другите. Аз полагам усилия за другите, а не за себе си. Точно когато се концентрираш върху себе си, ти надрастваш тази граница. Ние сме склонни да обвиняваме всички други за собствените си провали. Ние сме склонни да правим някои неща за другите или да ги осъждаме. Но не задаваме въпрос на себе си къде е точно тази причина, къде се пораждат нещата. Откъде се случват нещата? Къде е този център, където стават всички тези неща?  Той е точно там, където се концентрираме върху себе си, точно когато се насочваме навътре, да изваждаме причината. Следствието е самостоятелен акт. Това, което ние излъчваме, това същото ние приемаме. Ние сме малки клетки в цялото пространство, с което ние взаимодействаме по някакъв видим или невидим начин. Много неща за самото съществуване ние не знаем. Въпреки всички учения, всички религии и всичката наука. Има много неща, които не могат да се схванат, те са отвъд принципите на научните закони, както и умствените прегради. Да, любовта никой не може да я види, но това е една сила, която непрестанно ни подтиква към това, към което ние се стремим.

Любов към действията

Любов към всяко едно действие, така както ние се отнасяме към себе си. Така както ние се отнасяме към себе си, да се отнасяме към всяко едно, е послание към света от нас и към самите нас. Така както са нещата, така както ние правим нещата – всичко рефлектира директно върху нас и се отразява от нашето собствено съществуване. Защото каквито семена посееш, такива ще пожънеш. Посяваш жито – жънеш жито, посяваш царевица – жънеш царевица. Така е и когато  се фокусираме върху собствените действия. Тогава ние можем да даваме абсолютно реална стойност на нещата около нас и вътре в нас. Една ситуация може да ни накара да мислим на много различни нива. Един блокаж, появил се в тялото, има много измерения на съществуване, но видът, в който излиза на физически план, е просто отражение на нашите емоционални изживявания. Когато ние изживяваме положителни емоции, ние се зареждаме с положителна енергия. Когато изживяваме лоша емоция, ние изхабяваме себе си. Няма добра и лоша емоция, т.е. изживявайки една емоция, ти се чувстваш добре, това за теб е положително. Ако изживявайки една емоция, ти се чувстваш зле, то за теб тя е лоша. Фактически в корените то не е добро или лошо. В корените то е един акт на съединяване, един акт на обратна връзка от абсолютно всичко. Любовта е обратна връзка от това, което ние сме.
И всяко едно действие е израз на нашето съществуване, което в корените си не е различно от всичко. Целият наш живот е отражение от цялата тази любов. Това е една непрестанна хармония между нашия вътрешен свят и външния. Благодарение на съществуващия вътрешен свят ние имаме критерии на това къде се намираме.

Един и същ миг може да се изживява по най-различни начини.
Може ли думите да обясняват това, което е необяснимо?