Язовир „Огоста“ – опасният хидрогигант с мистично лице
Малко момиче дари вода на хиляди души след смъртта си
16.01.2014
Обявиха конкурса Ideal Standard баня на годината за 10-ти път
20.01.2014
На дъното му са притихнали останките на две български села – Живовци и Калиманица
„Огоста“ е един от най-големите язовири в България, поне такъв е планиран да бъде. Намира се в Северозападна България, на 600 метра югозападно от крайните квартали на Монтана, на 60 метра над нивото на града. Събира водите на реките Огоста, Бързия и Златица. Водосборният басейн е с площ 948 км2, а самият язовир заема площ от 23,6 км2. Средногодишната водна маса е 384 млн. м3, а общият обем – 506 млн. м3 – четвърти по площ и втори по обем изкуствен водоем в страната.
Строителството на язовира трае 20 години и завършва през 1986 година. Под водите му остават две села, чиито жители са изселени в Монтана и Берковица — село Живовци, където са родени писателят и художник Иван Давидков и поетът, писател и журналист Анастас Стоянов и Калиманица, родното село на писателя Йордан Радичков.
Гигантското хидротехническо съоръжение е изградено с цел напояване на големи площи селскостопанска земя, простиращи се от Монтана до областта Златията край Лом, но до 1989 година е прокарана едва половината от необходимата тръбна инфраструктура и тя така и никога не е изградена докрай.
Понастоящем водата от язовира почти не се използва за напояване, а за производство на електричество в двете водноелектрически централи — „Кошарник“ и „Огоста“, разположени на язовирната стена. През 1999 година водоемът е определен за промишлен риболов. Разнообразието на рибата в него е голямо: шаран, каракуда, червеноперка, платика, костур, скобар,мряна,сом,щука,уклей.
Още от момента на пускането си в експлоатация, язовирът буди съмнения, че е опасен за разположения в непосредствена близост областен център и околните села. Местният клон на движение „Екогласност“ пуска до съда множество жалби, свързани със стабилността на язовирната стена. Със становище да се направи изследване на стената излиза Борислав Великов по времето, когато е председател на Народното събрание. От 2003 година язовирната стена се охранява.
Мнозина от местните хора смятат язовира за бомба, надвиснала над града. Други пък са доволни, че имат място за почивка през лятото, че има гларуси, които да ги будят сутрин и да им създават впечатление, че са на морето.
яз. Огоста, снимка: photo-forum.net
Една от любопитните атракции на язовир „Огоста” е църквата на потопеното село Живовци. Тя се появява изключително рядко, само в много сушави години, но е не пресекващ извор на легенди и дори бъдещи планове. Самата църква е по-различна от обичайните храмове. Камбанарията й е построена самостоятелно от храма. Вътре в галерията вече няма никакви стенописи. Но в продължение на 25 години стои непокътната една рисунка – разпънат Дявол на кръст.
Една от легендите разказва, че десетина години преди Освобождението в Живовци дошъл старец, който се славел с пророчествата си. Селяните го приютили, грижели се за него, а той по цял ден стоял на мегдана и гледал Балкана. Часове преди да издъхне, странникът изрекъл „Помнете ми думата, това село няма да го бъде. Вода ще го носи пет пъти и петата ще го погуби”.
Няколко пъти река Огоста излизала от коритото си и заливала нивята и къщите на хората в двете села, но споменът за тях бил окончателно заличен след построяването на язовир Огоста”.
Днес хората, които някога са живели в Живовци, си спомнят как през 1967 година дошли от окръжния народен съвет и започнали изселването. Всеки сам разрушавал дома си и пренасял тухлите на гола поляна в града, където трябвало да гради отново. На църквата и училището никой не посегнал и сега от школото стърчат само основите, а от обявения за паметник на културата православен храм са останали жалки руини. Хората дори не си спомнят имената на църквата и училището. Всичко за храма знаел единственият неизселил се жител на Живовци, 80-годишният бай Любен, който през 1999 година се удавил в язовира. Дядо Любен сам скочил в голямата вода от брега край църквата, където овчари открили каскета му, разказват хората.
Въпреки че църквата е заличена от регистъра на недвижимите паметници на културата, учените продължават да се интересуват от нея. Оказа се, че само в музея знаят и името на храма – „Свето Възнесение“. Църквата е строена по време на Възраждането – през 1866 година от майстор Лило, съградил и Лопушанския манастир, сочат регистрите.
В началото на 70-те години е обявена за паметник на културата от епохата на Възраждането. Архитектурата й носи характерните особености на Северозападната българска строителна школа. Особено ценна, според историците, е уникалната каменна пластика на храма, описана за първи път през 50-те години от Асен Василиев. Релефите на арката, изобразяващи човешки фигури и лица, също са особено ценен извор за историята, твърдят музейните работници.
До 1993 година обаче потъващата църква остава обект единствено на иманярските набези. Местните хора разказват, че изпод една от плочите на входа иманяри извадили близо 5 килограма злато. Не са малко и историците, проучвали храма „Свето Възнесение“.
яз. Огоста, снимка: photo-forum.net
4 години след началото на демократичните промени у нас създаденият в Монтана комитет за спасяване на историческите паметници „Васил Левски“ прокарва идеята уникалният възрожденски храм да се демонтира, сградата му да се пренесе в града и да започне реставрацията му. Спасителната операция обаче щяла да струва много пари и идеята на комитета останала глас в пустиня. През 1995 година, простили се вече със смелите желания да пренесат храма, историците от музея настояват общината да им отпусне наведнъж парите по бюджета, за да демонтират и спасят поне каменната пластика и иконостаса. 35 000 лева са били нужни тогава за делото. Но за съжаление, и тази инициатива потъва в небитието.
През лятото живовската църква „Свето Възнесение“ служи за обор. Вечер овчарите прибират под куполите на храма стадата си. От релефите на арката няма и спомен, не се знае къде са иконите, а прораслите дървета рушат безмилостно покрива. Стърчащият на купола православен кръст като че ли безмилостно обвинява и напомня за потъналите под водите на язовира домове и спомени. Вероятно това безмълвно обвинение и гробовно мълчание на поругания храм води към потъналото село творците.
Романът „Рифовете на далечните звезди“ на родения и израсъл в потъналото село наш писател Иван Давидков разказва повече за изчезналите 350 къщи от всеки исторически документ. Тук е сниман вечният български филм по произведението на Йордан Радичков „Горещо пладне“. На живовската църква е посветен и документалният филм на журналиста Пламен Керанов „Бряг номер 13“, който е донесъл на авторите си не една награда от международни фестивали.
Източници:
