Играта, наречена криза

Пракаш Белвал

Срив на представи или Ноев ковчег?

Защо толкова много се говори за кризата? Защо точно сега?
Засяга ли тази криза природата, животните, хората като физическо присъствие, или е само в главата?
Може би това е разбирането само на нашия ум. Нашият ум, който разбира от пари или цифри. През последните времена, времената след появата на борсите и кредитните карти, е трудно и невъзможно да се определи реалната стойност на човешкия труд. В природата всичко се случва посредством взаимна обмяна. Обмяна на веществата или промяна на състоянията. Всички си взаимодействат един с друг. Човекът обаче измисля начин да замени естествената обмяна с изкуствена и създава парите. А напоследък паричната единица престава да съществува като предмет, който може да се види и докосне. Парите са само цифри. И това, което се обменя, са само цифри, които под формата на транзакция преминават от една сметка в друга. Но нещо се случи наскоро с тези цифри. Като че ли започнаха да се разпадат, да изчезват.  И някои хора започнаха да търсят стойността на парите такава, каквато е. Но къде стои тя всъщност? Дали е в банките? И кой държи тези банки? Кои са хората, тези, които владеят и движат така наречените пари. Напоследък формата на цифрите заприлича на балон. Докъде ли може да се раздуе този балон от цифри?

Когато нещо се създава, нещо друго се руши.

Това е природен принцип. Ако един художник иска да създаде картина, той трябва да наруши  бялото платно. Ако един музикант иска да създаде музика, той  трябва да наруши тишината.

Разрушаването или нарушаването стои в корените на всяка една трансформация.

Всяко едно голямо природно бедствие естествено води до създаването на Ноев ковчег. И тези същества и неща, които са сред оцелелите, са в основата на нова цивилизация. Може би и тази криза има подобна функция – функцията на Ноевия ковчег. Една икономика трябва да извърви собствения си път. Реална ли е стойността, която човек е измислил за своя труд? Дали всички получават онова, за което са се трудили? Или хората, които са милиардери и държат всички пари на света, се трудят толкова много? Или просто това е една отговорност, която са поели? Тези всички въпроси стоят в корените на проблемите на всеки един пострадал от тази криза.

Има хора, които пряко са засегнати от кризата. Това са най-вече тези, които играят на борсите. Какво се случва с тях?

Те стоят пред своите компютри и продават и купуват на борсата. Сделките са виртуални. Няма никаква реалност нито в продажбата, нито в покупката и тази верига стига до свръхизкуственото. А какво се случва с обикновените хора, които сутрин стават, отиват на работа и вечер се прибират?

Техните шефове, когато нарушат системата, тогава те започват да търпят последствията от грешките си. Обикновените хора не страдат директно. Те работят, но и получават най-малко. И вероятно сега ще пострадат най-малко. Освен ако не са изцяло зависими от  работодателя или неговото представяне в този момент.

Обмяната

Обмяната е в основата на различни нива от живота. Тя далеч не определя единствено процеса на ходене на работа и получаването на заплата. Обмяната е в основата на нашите взаимотношения с хората, с нашите семейства, приятели или обществото, в което ние живеем. Но парите са движеща сила за всичко, свързано със социума, както и в семейството като единица. Защото човек каквото получава, с това се храни и издържа. С това се представя  в обществото от себеподобни, които от своя страна приемат само себеподобен начин на мислене. Един начин, съобразно който те подреждат собствената си йерархия. Аз съм работник, той е собственик. Аз съм беден, той – богат. Аз съм нисък, той е висок. И когато системата рухне, рухват и техните представи. Настъпва криза на представите, когато хората изгубват своята собствена позиция, единицата в личната им система, към която са се придържали и според която са се ориентирали.

Какво се случва с човек, когато той изгуби?

Според мен от всяка една криза може да се тръгне нов път. От всяка една рухнала система може да се създаде по-устойчива нова система. Когато хората свикнат с определена система и в нея им е добре, те изпадат в летаргия, в един летаргичен сън. В него им е удобно, защото са свикнали с посоката и темпа на движение, обстоятелствата са им познати и това ги кара да се чувстват сигурни. Когато рухне системата, хората са длъжни да излязат от тази летаргия и да почнат да измислят нови неща. Може би заради това човек сам пред себе си поставя нови и нови граници за преодоляване. Не че те имат някаква функция. Когато преминава през самите тях обаче, той научава нови неща. Това е неговият личен опит, както и на цялото неосъзнато, колективно неосъзнат опит.
Защо избягваме новите опити?

Дали удобното движение е най-подходящото движение?

Ние правим опити да надраснем кризите в природата. Създаваме устойчиви къщи, за да не ни влияят природните бедствия. Но изграждайки нова система, ставаме зависими от нея. И  тази зависимост от новото ни прави независими от старото. И тази независимост се прехвърля – отново и отново, и отново. Може би цялото човечество е на границата да изчерпи всичките природни ресурси. От горите ние правим градове. Дали това е в хармония с планетата. Дали присъствието на човешкия род  не е криза за планетата? Може би сега е времето да задаваме всички тези въпроси, които ни свързват с природния баланс. Какво ще вземем със себе си? Само нашето отношение към себе си и към света. Отношението, с което ние се отнасяме към хората около нас, с нашите приятели, семейство или в обществото. Като движеща се клетка човек отива от едното на другото място. Прави някакви неща, действа по някакъв начин и в корените на това действие стои същинското прехвърляне от система в система. И всяка една система от него изисква поддръжка. Според мен в тази криза ще страдат хора, които са страдали и досега. За други кризата е възможност. Тези, които преценяват реално и се движат в реалните възможности, които са инвестирали в реални оценки на нещата, те  не могат да  пострадат – няма как. Да, когато цялото общество е в криза, влиянието й е върху абсолютно всички. Но влиянието й може да е за добре. Какво ли ще е новото, което ще се появи?
Кой? На кого? Какво?

Странно е, нали. Кой е този, който плаща? Кой е този, който получава?

И какво е това плащане. Цялото плащане е заради човека. От човек на човек . От човешкия труд, заради човешкия труд. Ние продаваме вода, но никаква река досега не е станала богата на пари. Ние режем горите, но никоя гора не иска пари за това. Тази обмяна е позната само на човека. Защото е създадена от човека и само той я разбира. Ябълковото дърво цял живот ражда ябълки и няма никаква представа колко струват плодовете му. Едно цвете цъфти всяка пролет заради самото разцъфване и никога не е стачкувало, за да си търси правата. Всичко това е човешка игра, измислена от самия човек. И само човек може да  излезе от нея. Само този, който е създал играта, може да я приключи.

А приключването не означава свършване.

Играта продължава.

Може би с нови закони!

Може би с нови правила!

Дотам, докъдето самият играч поиска. Един човек може да е играч, но може да е играта или пък теренът, върху който се играе.

С каквото се идентифицира един човек, такъв става.

Може би това ни е вътрешното движение за усъвършенстване. По посока на преодоляване на това, което сами сме създали.

Кой разбира тази криза?

Точно този, който живее вътре в този измислен свят.

Вътре в тази измислена единица на обмяна.
И вярва в това.